Хиалурон, свобода и тикток

Свободата е фундаментална потребност и мотиватор за индивида. Жаждата и стремежа му за и към нея сякаш съществуват  a priori. Борбата за свобода търпи ежедневна трансформация и приема множество форми, дори в малки интеракции с близки до нас хора.  

Преди дни попаднах на видео, в което жена показва себе си на половинката си, с филтър, който уголемява устните й, като разбира се го питаше какво мисли. Мъжът й реагира с леко неодобрение, споделяйки че според него тя няма нужда от подобрения или промяна, камо ли преминаване през процедура за уголемяване на устните. Коментарите заемащи ролята на трето и решаващо лице бяха единодушни – дамата трябва да премине през козметичната процедура, щом това иска и да стои на щрек покрай мъжа си, защото той се опитва да контролира нея и външния й вид.

Коментарите на пръв поглед правят добър аргумент. Той сякаш цели да напомни автономността на жената, и че само тя има право да взема решения за собственото й тяло. Поставяйки ситуацята в рамка на борба между господар и подвластен, се контекстуализира взаимодействието като борба за свобода. Но реалността такава ли е?

Наративът, за който коментарите напомнят е добре познат и легитимен – не само юридическото, но и социално равноправие между мъжете и жените. Избягването на партньори, които нарушават личната автономия и целят да прескочат собствените права като потъпкват чуждите, е натурално и с право подкрепяно, защото за жалост е все още актуален проблем.

Това ли се случва обаче в тази ситуация? Не. Мъжът не заема ролята на властоимащ, нито на притежаващ правото за решение. Тук няма лишение от свобода и автономия наложено от мъжа. Той възприема ролята на грижовна половинка, която цели да обича и подкрепя жената до него в нейната неподправена форма. Не се създава чувство за недостатъчност, което да се потуши, чрез козметични корекции.

Все пак има лишение от свобода, но то е самоналожено. Чрез интернализацията на изкуствено създадени социални норми, дамата неизбежно цели да се приведе сама в нормата, която е възприела и създала посредством интернализацията.

Така тя става дори по-малко свободна, отколкото ако мъжът беше наложил директна забрана за корекция. При случай на външно наложена забрана винаги има опцията за бунт и противопоставяне. Въпреки опасността, все пак възможността да упражни своята автономност. Когато обаче дадена норма бъде възприета като своя и интернализирана, тогава свободата е убита. Няма възможност за автентично съществуване, дори ако то в други случаи би коствало много.

Изкуствено създаваните стандарти за красота, които биват продуцирани от корпорации и налагани чрез медийното им влияние е добре познато, но въпреки това опасно. Избирайки трудно достижими черти, които малко хора притежават и издигайки ги на пиедестал те създават чувство за несъвършенство, непълноценност и несигурност. Кой не би искал да е красив и желан.

Решението на проблема се намира, лесно при това – в продуктите, които продават. Продукция на несигурност и на продукт, който да утеши несигурността. В това обаче няма и капка свобода.

Робуването на вътрешните пориви не може да бъде идентифицирано като свобода. Не и от масата хора, разбира се.

При целенасочената употреба на свободата, трябва да има не само автономно управление на Аза, както и липсата на възпрепятстващи елементи. Нужно е едно по-дълбоко изследване на собствените желания и най-вече причините за тях. Изкарването на желанията и причините за тях на съзнателно ниво дава истински контрол и възможност за свобода. Чрез критичното съзнателно разглеждане на желанията, индивида има възможността да вземе свободно решение, лишено от несъзнавани подбуди.

Свободата не е възможността да правиш каквото искаш. Свободата е способността да разбереш защо искаш и след това да избереш дали искаш да преследваш желаното.