Прошката бива дефинирана, като „акт на прощаване или склонност към прощаване“. Като пример за употреба се дава „да поискаш/ молиш за прошка“. Да простиш, когато някой те е излъгал, наранил или измамил. Прошката се „дава“, от този, който е бил онеправдан на грешника. Прошката също така бива „искана“ от индивид, който е осъзнал грешката си – разкаял се е.

Извинението, прошката, съжалението и покаянието са неизменна част от живота на всеки. Въпреки, че те са толкова добре познати на всеки, все пак не е ясно точния произход, който дефинира този процес. Винаги ли е била искана и давана прошката? Може би не винаги сгрешилият трябва да заслужи своята прошка в сложен процес, чрез който се демонстрира осъзнатата грешка.

В ранното християнство основното покаяние и прошка се осъществявали при кръщението. „Чувал съм някои доктори да казват, че няма друго покаяние освен това от деня, в който се потапяме във водата. На което ангелът на покаянието отговаря „Това, което си чул е вярно. Точно така е. Този, който е получил прошка на греховете си, наистина не бива да съгрешава повече, а трябва да пребъдва в святост… Но ти казвам – продължава той: ако след този важен и тържествен призив някой, съблазнен от дявола, извърши грях, то той разполага с едно-единствено покаяние; но ако греши едно след друго, дори и да се разкайва, за такъв човек покаянието е безполезно.“ (Фуко, 2023).

При първата прошка-покаяние, която се проявява в кръщението. Oт индивида се изисква ретроспективност и покаяние за всички извършени грехове до момента, но самия ритуал е с насоченост към духовното. Прошката се получава от Бог, а не от заобикалящия социум. „Хората молят и Бог прощава, […] Висшата сила е тази, която дава своите благодеяния“ (Фуко, 2023). Всички грехове биват опростени и човека излиза напълно пречистен и неопетнен. Ритуалът символизира нов живот, прераждане. Така и биват третирани покръстените – като нови хора.

Централно изискване при покръстването при ранните християни е т.нар metanoia – промяната на начина на живот, в следствие на приемане на нова вяра. Тази промяна в начина на живот обаче не е имала стриктни предписания. “Но тази metanoia не се организира като някаква развита подчинена на правила практика – т.е. като съвкупност от актове, задължаващи субекта да стигне до максимално осъзнаване на прегрешенията, които е могъл да стори, да изследва дъното на душата си корените на злото, неговите скрити форми, забравените мигове на слабост, да се отдаде на дълъг труд…(Фуко, 2023.). Липсата на ясни предписания и изградена дълготрайна сложност в ритуала го опростява и свежда до потапяне на индивида във вода.

Ангелът описва едно второ покаяние, което следва да се извършва от прегрешили християни. То с времето се превръща в инструмент като, чрез който църквата да упражнява своята власт на прегрешилите. Може да се твърди, че „се институционализира това разкайване след кръщението, както и за възможността да се повтори – изцяло или частично – процедурата на очистване ( и дори изкупване), която за пръв път се случила при кръщението. (Фуко, 2023). С напредъка на времето църквата допълнително допринася за институционализацията на второто покаяние като създава и канонично покаяние, което Фуко дефинира по следния начин: „ритуалните средства, устроени под авторитета на Църквата  за онези, които са извършили тежки грехове, чието опрощение не може да бъде получено само чрез разкайването им и само чрез техните молитви“ (Фуко, 2023).

Покаянието и прошката, която се получава в следствие на каноничното покаяние става единственият начин християнин да спаси своята душа, ако е прегрешил след кръщението си. С времето се изгражда цялостна система за покаяние и прошка. Съставя се процес с условия, точен брой практики и нужно време, който преминава под ръководството на свещеници, за които също има ясно определени практики. Канонизираното покаяние по този начин се трансформира от акт в статут. „Човек „става“ каещ се според правила, на които трябва да се подчиняват не само грешниците, но и свещениците, които ръководят според правилата на това покаяние.“ (Фуко, 2023). Църквата, в ролята на властоимащ в случая има контрола и способността да дава този статут на каещ се. Така осъществява контрол и над това дали индивида е заслужил статута на съжаляващ за прегрешението си и още по-вече има цялостен контрол над прошката, която той търси за прегрешението си.  

Покаянието идва и със своят задължителен ритуал – „полагане на ръце в жест, свързан с екзорсизма и молещ за Божията благословия над покайните упражниения. Те продължават дълго: месеци, години. И когато биват завършени, каещият се е допуснат обратно в Църквата по време на церемония, която е нещо като копие на първата: епископът отново полага ръце и покаялият се отново е допуснат до „communicatio”. Докато трае, този статут включва аскетични практики (пости, бдения, многобройни молитви) и дела (даване на милостиня, помагане на болни); включва и забрани (например на сексуалните отношения между съпрузите) и частично изключване от церемониите на общността (особено от евхаристията). (Фуко, 2023).

Прошката бива отнета от Бог и асимилирана от църквата, съответно свещениците приемат ролята на опрощаващи. Именно това дава контролираща власт на църквата над грешника, а силата на прошката е пренесена към индивида.  

Но защо трябва да ни интересува покаянието в ранното християнство? Защото християнството е в основата на западната култура и институционализирането на покаянието и прошката се просмуква до нашето ежедневие.

Характеристиките на вторичното покаяние като ритуал и процес в ранното християнство се пренасят на индивидуално ниво, извън църквата в междуличностните взаимоотношения на модерния свят. До ден днешен при съгрешаване се демонстрира разкаяние. Въпреки, че се обръща поляритета на даването и вземането, като в повечето случаи се предлага извинение, което се приема. Това обаче е повърхностна промяна. Властта в ситуацията отново е упражнявана върху грешника. Той предлага своето извинение, като символ на своето покаяние и иска прошка в замяна.

Нужна е явна, ритуална демонстрация на покаянието, продължаваща във времето, често наставлявана от онеправдания, който определя условията на процеса. Продължителността и конкретиката е строго индивидуална и бива определяна от личността на ръководителя, но в основата е непроменен процеса, който цели да тества каещия се, да го накара да демонстрира своето покаяние, съжаление.

Друг паралел между църковното покаяние и днешната прошка е, че съгрешилият никога не успява напълно да възвърне своя предишен статут и позиция. “В известен смисъл той остава белязан: невъзможно е да стане свещеник, публичните длъжности са забранени за него, както и някои професии.” (Фуко, 2023).

В контекста на днешния дискурс за прошката в междуличностните взаимоотношения, естествено няма налагани рестрикции над публичната функция на индивида, но е важно да се отбележи, че има чисто индивидуална белязаност и рестрикция на правата. Проявата на рестрикцията е мотивирана от т.нар. загуба на доверие, която значи, че индивида губи определени привилегии, които до преди това е имал в интерперсоналните си отношения. Белязаността обаче остава на чисто индивидуално и междуличностно ниво, като в по-широк спектър грешника остава небелязан в смисъла си на гражданин, работник и пр.

Институционализацията на грешката, съжалението и прошката е явно изразена в ранното християнство и продължава своята константна проява и до ден днешен, но манифестира себе си в приятелствата, интимните и всякакви други връзки между индивиди. Причинността за сформирането на подобна ритуализация на грешката, покаянието и прошката не е явна. Възможно е да се направи аргумент, че човешкото устройство изпитва потребността от явна ритуализация на осъзнатата грешка и демонстрация на промяна в начина на живот, която е мотивирана от осъзнатото съгрешение. Безспорно е обаче, че овластяването на грешката и прошката остава, но приема друга форма – в контекста на личните взаимоотношения. Вече не църквата и свещенниците ползват властта от ритуала над грешника, а индивида, който е бил ощетен ползва тази власт.

От друга страна седи покръстването, което не носи същите белези, като повторното покаяние. След него човек излиза пълноправен, с всички свои права, процеса е относително кратък и не се изисква явна външна демонстративна проява на осъзнатостта на извършените прегрешения. Прошката се дава даром.

Именно това може да послужи за наставление в ежедневието ни и днес. Прошката да бива давана без нуждата от мъчително дълги ритуали, в които грешника да бъде лишаван, подлаган на аскетични практики и белязан завинаги. Моментът, в който покаянието и прошката бива асимилирана от свещениците – индивиди, а не е отговорност на метафизично създание, тогава грешкта се ползва за получаване на власт над сгрешилия. Властовото неравенство често може да доведе до експлоатативни практики, които са инициирани от властоимащия.

Може би по-честото практикуване на изнасянето на властта за прошката извън индивида ще е по-благоприятно за личностните интеракции и взаимоотношения. Тук не се говори за отдаването на религиозност, а по-скоро за ефекта от изнасянето на прошката извън индивида, а именно получаването на прошката даром, без нуждата от това тя да бъде спечелена в социума. Тогава грешката няма да се превръща в средство за контрол над грешника. Инкорпорирането на първата прошка също така осигурява на индивида възможността за цялостно пречистване от извършените грешки, като той не остава белязан след това. Този белег, разбира се е изцяло социално поставен и отново може да бъде разгледан като инструмент, който бива ползван за придобиване на власт, надмощие и авторитет, както и за задържането им над грешника. Хубаво е прошката ни да е искрена, автентична, без условия и остатъчно презрение.

Източници

Фуко, М. (2023). История на сексуалността. Том 4 Признанията на плътта. София: Критика и хуманизъм.